Камен Илиев - Поезия

Материалите в блога са без претенции за авторство.

ЗНАЦИ

168866_10151246725483098_1527097271_n

 

Николай Райнов

 

Горе, в планината, живееше Учителят.

Малцина бяха ходили там. Те разказваха, че каменната къщица, в която се прибира Учителят, след работа, била загнездена между скалите. От нея се отивало в големи пещери, изсечени в канарите. Там живеели други отшелници. С тях Учителят говорел на непознат език.

А долу, в широката котловина, при полите на планината, живееха учениците.

От време на време Учителят слизаше при тях – да говори и да ги напътва.

Веднъж той престоя три деня между учениците, защото имаше много нещо да им каже и да ги изпита, дали те са разбрали думите му.

Когато слънцето се наведе към залез, Учителят стана и каза на събраните:

– Много приказвахме. Сега е време да работим, та да се види, че приказките не са отишли по вятъра. За напред аз ще бъда винаги с вас, но внимавайте да не пропуснете знаците, които ви давам!

Като рече това, той остави котловината и се изгуби по стръмната пътека към планината. Никому не даде да го придружи, защото бе свикнал – сам да идва и сам да си отива.

* * *

Учениците зачакаха зорко знаците – великите знаци на Учителя.

Те се вслушваха.

Дали не ще чуят, нечий тайнствен глас да ги зове, или да ги съветва, или да им повелява?

Но никой не чу глас, освен гласа на птиците и на листата, шумолящи от вятъра.

Почнаха тогава да се вглеждат в небето.

Няма ли белите облаци отведнъж да почервенеят – и между тях да се проводи образ на ангел или на друго неземно същество?

Но облаците не почервеняха, а почнаха да потъмняват, както става преди да завали дъжд. По цялото небе се задипли тежка завеса - някъде черна, като туш, другаде – сива, като пепел, а по краищата – синкаво-мастилена, издута – на кълба, на кълба. Над земята причерня – и тъмните облаци се сгъстиха.

Измежду тия мастилени кълба се не роди неземно същество.

Неколцина – по-опитни в духовното изкуство – насядаха край потока и се заслушаха в неговия ромон, очаквайки да доловят думи. Но потокът бе хитър: той си не издаваше тайните, а само повтаряше за ухото на всекиго тъкмо тая дума, която е изговорил в ума си човекът. Мерне ли се в ума му друга дума, потокът глътваше прежната, за да заповтаря новата.

Много думи глътна потокът през тоя ден, ала сам не каза своя дума на слушащите.

Един от учениците – най-старият, когото всички почитаха, понеже имаше бяла коса (а то е белег на дълбок опит), – седна под високата борика – там, където Учителят обичаше да сяда, затвори си очите, отпусна се целият – и почна да се вслушва в себе си и да се вглежда в душата си. Ала той чу само, как тупкат жилите му, и виде темни и светли облачета, каквито вижда всеки, когато си склопи очите.

Но ето, че изведнъж тайнствен шепот бликна издън душата му:

– Ще вали.

Ученикът се зарадва, че е чул гласа на Учителя.

Той се запита: "Що ли означават думите? За какъв дъжд говори Благословеният?"

И ето, че втори път се чу същият глас, но вече по-груб и по-настойлив:

– Ще вали! Да се прибираме!

Белокосият ученик отвори очи.

До него бе тихо седнал един от по-младите и се беше опитал да съзерцава, като него. Но две-три капки го бяха ударили по китките и той бе казал, че ще вали.

* * *

През целия ден никой не успя да долови знак – ни глас, ни образ, ни видение.

Беше се свечерило. Закапа дъжд на едри капки и почна да чука силно по главите.

– Време е да се връщаме, – каза белокосият ученик.

Тогава всички наставаха и тръгнаха към голямата къща, която се издигаше край селцето, доста надалеч от тях: тя се виждаше дребна, като гъба.

В това време прелетя с писък едра птица, люшна се и падна.

Двама ученици се наведоха над нея, погледаха я, па рекоха:

– Умира! Клетата птица! Колко е хубава! Ловец я е ранил.

Като вървяха надолу, край дървесата, изведнъж се изви буен вихър, грабна цял облак от окапали листа – и го понесе пред учениците.

– Застудява, – каза най-старият. – Сняг ще падне, ще се заледи земята. Трябва да наберем повече дърва за през зимата.

– Ще наберем, – рекоха другите.

По-натам, на една полянка, заобиколена от храсталак, две деца ловяха птички с лепливи пръчици. Успели бяха вече да хванат едно пъстро птиче и да го затворят в клетка.

– Жестоки деца! – рече единият от учениците, па си продължи пътя.

А друг каза:

Що да правят? С това прехранват старите се родители: продават птичета в града.

Когато стигнаха до къщата, изградена от груби речни камъни, онзи, който пазеше ключа от вратата, бръкна да го извади, но ключът падна в калта.

Ученикът се затече до извора, изми ключа, обърса го и отключи.

* * *

Влязоха.

Дъждът валеше все по-силно и по-буйно.

Долетя страхотня буря. Дори яката къща от камък се разклати. Отвъднъж притъмня, сякаш е настъпила полунощ. Запалиха свещ.

И тогава, насядали пред огнището, учениците почнаха да се запитват, кой е доловил знак, изпратен от Учителя.

Но никой не можа да каже.

Накрай, след като помълчаха дълго, белокосият рече:

– Да не мислите пък, че Учителят няма за кого другиго да се грижи, освен за нас? Той работи за целия свят. Ако днес не ни е пратил знаци, утре ще ни прати. Само трябва зорко да бдим – да не ги пропуснем.

* * *

На другия ден беше облачно, студено и мокро. Учениците останаха вкъщи. Те прочитаха разговорите с Учителя, както ги бе записал по памет най-старият. Сетне приказваха за Учението, за Общото Благо, за Задругата, за Безпределността, за Сърцето, за Творческия огън и за Свещената Дума.

Посред разговора най-младият се сети, та каза:

– Братя, ние забравихме да следим, дали Учителят не ще ни прати знак.

Но друг един рече:

– Ако ни се прати знак, ще го видим. Нека си свършим разговора.

Когато се завърши беседата, белокосият каза:

– Младият ни брат има право. Нека бдим и нека бъдем нащрек! Знак може да дойде всеки миг. Да го не пропуснем!

Тогава всички започнаха да се вслушват, но долавяха само свирежа на вятъра в комина на огнището и хлопането на дъсчените капаци по стената, край прозорците. Наченаха и да се заглеждат, но виждаха само простите предмети в стаята и своите унесени лица.

Най-младият се заизвръща на вси страни; той поемаше жадно влажния въздух на стаята – и се надяваше да усети някакво чудно благоухание, но помириса само смолестите дърва, които гореха в огнището.

Свечери се.

И тоя ден никой от учениците не можа да каже, че е получил знак.

* * *

На третия ден времето се оправи.

Тогава всички се заловиха за работа.

Обущарят кроеше и шиеше обувки и сандали. Тъкачът влезе в стана да изтъче платно за дрехи на задругата. Готвачът се запретна да приготвя зимнина от зеленчук и плодове. Зидарят излезе да гради досам къщата пристройка за дърва и храна.

По-младите отидоха в гората – да секат дърва. Други тръгнаха да косят трева и да режат шума за белите кози.

Най-старият изсипа на една постелка чувал с ориз и почна да го чисти, като си припомняше в същото време разговорите с Учителя.

* * *

Мина се цяла седмица в работа.

И през тия дни никой не получи знак. Дори не се и говореше за знаци: всички се връщаха уморени, капваха и лягаха – да си починат.

Само най-младият се осмели да попита вечерта, когато всички се бяха събрали:

– Защо ли, братя, Учителят не ни прати знак? Дали сме недостойни?

Един от по-старите му отвърна:

– Ако е било потребно, Той е щял да ни прати. Щом не ни е пратил – значи, не е било нужно.

Ала най-старият рече:

– Може Учителят да е пратил не един знак, а много, – но ние да не сме го доловили. Той каза, че ще бъде винаги с нас.

* * *

В тоя миг се отвори вратата и влезе Учителят.

Лицето му беше изгоряло, като че ли са го пърлили силни ветрове и го е пекло жарко слънце.

– Чух, що говорите, – каза той. – Знаци ви се даваха много пъти. Но вие нито ги доловихте, нито схванахте, нито приложиихте.

Учениците мълчаха – едни засрамени, други – стеснени, а трети – смутени.

Всички гледаха надолу.

Учителят продължи:

Едрите дъждовни капки ви чукаха толкона силно по главите, че щяха да ви пробият черепите, но никой от вас не каза: "Колцина ли бездомници се лутат на това лошо време? Да вървим – да приберем на подслон ония, които ще срещнем!" Ранена птица падна пред нозете ви и там издъхна, а никой не рече: "Както има ловци на птици, тъй има и убийци на люде. Да потърсим сираците на тия убити бащи – и да ги осиновим! "Вихърът ви подсети – о, досетливци! – подсети ви, че наближва люта зима, и ви дойде на ум за дърва. Ала никой не продума: "Колко люде ще посрещнат голи, боси и гладни мразовете! Да отидем да зарадваме – макар и неколцина!" Видяхте момчетата, които бяха хванали пъстро птиче и го бяха затворили в клетка, но ви не дойде на ум, че хиляди люде лежат в тъмница – едни виновни, други – невинни. Осъдил ги е суровият закон, понеже не е можал да им намери полезна работа и да излекува сърцата им. Но никой от вас не промълви: "Да посетим тия клетници и да ги утешим!" Видяхте всички своя другар, че мие калния ключ, ала никой си не помисли: "На тоя свят има безброй скръбни и нещастни. Защо се не притечем да омием душите им от калта на злочестината? Топлата и обичлива дума измива всичко мътно." Когато силната буря разклати къщата, никому не хрумна да рече: "Неволята, злодеянието и клеветата са отчаяли много силни души. И най-крепката вяра понякога се разклаща. Да отидем при тия разклатени души – да ги ободрим!" Най-сетне, под грохота на бурята, небето притъмня – и вие запалихте свещ. Но ни един не каза: "Невежеството, заблудата и користолюбието затъмняват душите не само на прости и безкнижници, а и на учени, управници, жреци и вождове. Да отидем – да ги просветим, като им отнесем светлината на Учението!"

* * *

Учениците мълчаха.

Най-младият се беше разплакал.

И Учителят замълча.

Сетне каза тихо, но с твърд глас:

– Много пъти се отваряха пред вас врати след врати, но никой не ги виждаше. Вие седяхте в топлата стая и си припомняхте разговорите с мене. А в това време аз ходех по света и вършех работата, която трябваше да изпълните вие. Пращах ви знак подир знак – дано се сетите да дойдете и ме отмените, ала в това време вие се справяхте за зимата и забравяхте, че студът няма да налети само вас. Помнете занапред едно: знаците се не повтарят!

Когато каза тия думи, Учителят си отиде.

Никой от учениците не каза нищо тая нощ.

Оценете публикацията:
2
Тайното духовно име
Не бъди нетърпелива