Блог

Материалите в блога са без претенции за авторство.

БЛЯН ЛИ Е СВРЪХЧОВЕКЪТ

БЛЯН ЛИ Е СВРЪХЧОВЕКЪТ

Николай Райнов

 (Лекция във Военния клуб в София, по покана на Теософското общество, юни 1919)

 

 

Много поети и художници, когато спират окото на своята лична обич върху природата, биват изумени от хубостта на цветята и пеперудите. Тяхното съзерцание намира тия рожби на естеството за най-гиздави. Дори един от нашите лични поети, Пенчо Славейков, нарича в една своя стихотворна легенда пеперудите “крилати цветя”. И цветът, и пеперудата – са завършек на редица явления в органичния развой: от семката пониква стрък с листа, храни се, разраства се на вис и на шир – и, след като стигне зрялост, дава цвят; в цвета е сигурността на растителния вид: след като у него закрепне новият зародиш, той се превръща в плод, в семка годна да породи ново растение, да продължи вида. Тъй е и с пеперудата: от яйцето се излюпва червейче, то се завива след това на какавида, а от нея пък изфръква пъстра и игрива пеперуда; ако тя не снесеше яйца, преди да умре, нейният род не би утраял, не би се продължил.

Не става ли същото и в духовния развой на човешкия род? Можем ли да допуснем, че за духа няма цъфтеж? Да се каже, че свръхчовекът е блян, че свръхчовеци няма, па и не е имало – е все едно да се рече, че цветето расте и увяхва, без да цъфне, а гъсеницата цял живот пълзи, яде до пресита и умира, без да стане какавида, а после – пеперуда; то значи да се осъди човечеството на вечно детинство, да се каже, че човешкият род не възмъжава в лицето на никой свой представител. Такъв твърдеж е не само нелеп, а и крайно несправедлив.

Доводи от различно естество подкрепят положението, че свръхчовеци е имало, па има и сега. Ако на някои, въпреки това, се вижда чуден тоя твърдеж, то е затуй, че те имат погрешно схващане за свръхчовека. Едни си го представят като някакво невъзможно чудо, като творба на приказката и бляна, като народен мит, а други виждат у него нравственото чудовище на Ницше. Възможно е – сам Ницше да не е рисувал с чертите на своя свръхчовек себелюбивия изрод, надарен с исполинска и жестока сила, който се стреми всичко да обсеби и да покори света, че да издигне над него престола на своето презрение. У твореца на “Заратустра” има твърде много за тълкуване, в неговата книга се срещат премного образи, чието същинско съдържание не е още доловено. Неговият свръхчовек не ще да е буквален препис от Единствения на Макс Щирнера1. От друга страна пък, у мнозина митолози живее неразумният стремеж да виждат в приказките и преданията или голи измислици, или само олицетворение на природни факти. На малцина е идвало на ум, че в основата на всяко сказание от тоя род, колкото и фантастично да изглежда то, лежи винаги някаква исторична истина. Като се освободим от тия предубеждения, нека разгледаме въпроса за свръхчовека – за оногова, който е същински цвят на човешкия духовен развой. Не е досущ разумно да се предполага, че свръхчовекът, като образ, е стилизация на човешкия идеал, че е въплъщение на нашия блян за съвършенство.

Фактът, че в областта на духовната природа има също тъй развой, както и в областта на органичната, не може да се оспорва. Човечеството напредва откъм знание, опит и културност, кога в една посока, кога – в друга. Хората представят от себе си безкрайна редица от стъпала, безбройни показалци на равнището, до което е стигнал духовният развой у отделните личности, общества и племена. Не е ли естествено – да допуснем, че – щом има диваци, стоящи хиляди пъти по-ниско от нас откъм съвършенство – има и друг разред хора, които стоят толкова по-високо от нас, средно културните, колкото ние надминаваме диваците? Тая възможност е напълно допустима, тъй като ние сами признаваме, че не сме върхът на съвършенството, а се стремим към тоя връх. Нима е по-разумно – да допуснем, че нашият стремеж лети с луди крила към нещо, което не съществува, което е дори невъзможно?

Георг Брандес2 нарича великия човек “начало и цел на цивилизацията”. Що е, всъщност, цивилизация? Очовечване. Историята на цивилизацията е история на постепенното очовечаване; тя ни сочи оня муден път, по който зоологичната единица, наречена Homo sapiens, през дълги векове се освобождава със съзнателни усилия от властта на своята животинска природа, покорява я на волята си, овладява я, и след това начева да развива дейност, за каквато типовете като Pitecanthropos alalus и Pitecanthropos erectus са неспособни: духовна, културна, човешка дейност. Той се издига като нравствено същество, твори художествени произведения, създава наука, мисли по отвлечени въпроси и свежда убежденията си във философски системи, установява отношенията си към себеподобните и дава начало на държавата, твори културни ценности, сношава се с другите люде, като обменя с тях духовни и веществени блага, най-сетне – урежда и отношенията си към вечното и невидимото: създава религия и култ. Всичко това е дело на отделни личности, на най-издигнатите единици от народа или племето. Затова Елизе Реклю3 казва: “Като изучаваме човека през всички векове и всички страни, скоро стигаме до убеждението, че никакъв напредък не може да се постигне другояче, освен чрез лично усилие. От човека се ражда създаващата воля, що строи и престроява света”. Затова трима от най-разсъдливите хора на новото време – Ренан, Флобер и Ницше – твърдят, че целта на човешкия развой се свежда към това – да създава велики хора. Великият човек е, според тия книжовници, върховна точка на духовния растеж, върховно общочовешко благо, тъй като той не принадлежи на себе си, а на всички, не живее за себе си, а за другите. Ето и мисълта на Брандеса: “Ако аз казвам, че само истинските хора: мислителите, възпитателите, вярващите, изобретателите, художниците, поетите и онези, които влияят повече с личността си, отколкото със своите дела – благородниците, величествено-добрите същества, в които доброто сърце изявява благородния си дух; ако казвам, че само тия хора могат да ни въздигнат до истинската човечност, може ли да ми се възрази, че върховната цел на човешкия развой не била в тия хора, ами в техните цели? Щом цяла епоха, цял народ в старо време постига пълното си въплъщение в Исуса Христа, то и създаването на Христа е историческа цел”. И наистина всички важни, съдбоносни тласъци в историята на човешкия напредък са се дължали на някои изключителни личности. Може, наистина, за тях потомството да е сплитало приказки, да е пяло песни и да е съставяло фантастични сказания: това доказва, че тяхното дело се е струвало невероятно на съвременниците, че те са се учудвали на тия съвършени люде и са ги смятали за чеда на царствено племе, приписвали са им божеско потекло, тачили са светлия спомен за тях -–рожби на друг свят, пришълци от някоя друга планета. Малко ли са такива примери? Но те не доказват, че свръхчовеците са плод на измислица. Историците на културата признават, че най-голямото изобретение, дало начало на цялата механика, е откриването на колелото. Не се знае на кой гений трябва да се припише то. Но ние днес, привикнали на толкова много удобства (като се почне от часовника и се свърши с аероплана), в чиято основа лежи все колелото, не можем дори да си представим, колко велик трябва да е бил умът, който е постигнал това изобретение. Кажете ми една машина, била тя и най-простата, в която няма колело. А тъканта, писмото, огънят, обработването на житни растения, отглеждането на пчели, опитомяването на диви животни? Мигар всички тия решителни етапи на културния живот са дошли без участието на личност, надминаваща безкрайно много своите съвременници?

Може да ми се възрази, че търкалящият се камък е подсетил дивака да си направи колело, преплетените лиани са го спънали и му е хрумнало да си изтъче дреха, а първото писмо е било редица рисунки, чисто идеографични знаци; ще кажат, че мълнията запалила сухо дърво, а удареният о камъка кремък дал искра; че житото било случайно намерено и т.н. Да допускаме случай е все едно – да допускаме чудо. Но и така да е, лесно ли е за някакъв си дивак (какъвто ни рисуват тогавашния човек), да открие аналогията? Това би било равносилно с гениалност. Мислите ли, че преди Нютона не са падали ябълки, или преди Архимеда хората не са ходили на баня? А – въпреки това – два важни закона са били известни на ония, които са яли ябълките или са се къпали в банята. Умственото усилие на ония ранни гении, които са открили споменатите културни пътеки, ще да е било наистина исполинско.

Никой не може да оспорва, че съществуват гении. Те ни доказват своята наличност във всички области на духовния живот. Кой би отрекъл действителността на Рембранда, Платона, Достоевски, Юлий Цезаря, Кромуеля, Коперника, Вагнера или Линея? Обаче, геният не е още свръхчовек. Гениалността е крайно развитие на някоя страна в човешката душа, изключителна способност в определена посока, творческа сила в дадена област. В това отношение геният, ако се сравни с останалите люде – освен с конгениалните нему – е наистина свръхчовек; но във всяко друго отношение той е равен тям, дори в повечето случаи стои много по-долу от тях. А когато речем “свръхчовек”, ние си представяме същество – гениално във всички посоки, някакъв духовен сплав от хомеровщина, рафаиловщина, плотиновщина, цезаровщина, бетховеновщина и едисоновщина: съвършен ум, съвършено сърце, съвършена воля. И тук вече ние се запитваме: възможен ли е в плавилнята на духа подобен сплав? Не е ли свръхчовекът приказен философски камък, по дирите на който чезнат силите на мечтатели-алхимици, каквито са всички идеалисти?

Нека не забравяме един факт, който не може да се оспорва: че има развой, че тоя развой е закон на естеството. Особеността на онова, що наричаме природен закон, е такава, че то има властност и неизменност във всички области на битието. Магнитът притегля желязото, слънцето – своите планети, сродните души се привличат взаимно, добрата мисъл добива исполинска сила от това, че привлича към себе си други подобни. Няма ни една област, където законът да не бъде закон. Щом има развой на формата, може ли да няма развой на живота, що крепи тая форма? Не може да се допусне, че животът, след като е минал през по-долните царства, за да стигне до човека, ще се спре там, без да се издигне още по-горе, без да създаде още по-пригодна за себе си форма, без да пробуди още по-високо съзнание. Над човека не може да не стои свръхчовекът – поне като утешителна и ободрителна възможност. Не един от еволюционистите е бил принуден да приеме това. Още Гюйо4, в 1886, допусна тая възможност в книгата си “Нерелигиозността на бъдещето” (J.M.Guyau; L’irreligion de l’avenir). След като казва, че съзнанието е главна отлика на живота, че всеки живот е известен вид съзнание, тоя философ заявява: “Трябва да има някакъв развой в строежа на съзнанията, както има в строежа на молекулите и на живите клетки. Навярно незнайната дейност вдън естеството, успяла да произведе човека, а в тоя човек – нравственото съзнание и разумното желание за нещо по-добро, не ще се спре там. Недопустимо е – ние да сме сетното стъпало на живота, мисълта и любовта. Кой знае, дали природата не ще смогне (или не е вече смогнала) да създаде това, което древните наричаха богове?” Гюйо допуска, че след време “под небето на безкрайно размирената мисъл” човек ще съзре “първобитното далечно огнище, средоточния пламък, отдето излиза всяка светлина”. Тогава той ще се почувства сроден с всичко, що става в света, ще разбере какви връзки обединяват явленията помежду им и ги свързват със самия него и ще види, че попрището на личната му воля се разширява също до безкрайност, че той въздейства върху всичко, “че е станал всеобща промисъл”.

Тоя любопитен философ казва, че досега такова състояние не било още постигнато; според него, ако имаше такива същества, те не биха подлежели вече на смърт, дори на телесна смърт: понеже знаят законите на живота, те ще могат – не ще и дума – да спрат процеса на разпадането, на който не може да противостои засега ни една форма.

Нека се обърнем назад – да видим, не е ли имало такива хора в миналото. Историята на човечеството ни разказва за живота на духовни исполини, стоящи много високо над своите съвременници. Такива са, между другото, религиозните учители, основателите на големите вероизповедни системи. Отговарят ли личности като Иисуса Христа, Гаутама Буда и Заратустра на нашата представа за свръхчовека? Напълно. Ако погледнем нравствения им облик, у него ще намерим всички черти, присъщи на съвършенството: безпределна обич към другите, ни следа от петно, исполинска воля, насочена към общочовешка цел, победа над всичко онова, пред което ние – дребните воли и сърца – треперим. Ако погледнем умствения опит на такава личност, ще останем поразени от неговата истинска колосалност: тоя разум прониква далеч през бъдните векове, предвижда от що ще имат нужда людете, за да им го даде още в същия миг – и по тоя начин полага основите на една голяма цивилизация, която трае дълги векове. Най-сетне, и философите, па и поетите на идното време се вдъхновяват от формата и съдържанието на тяхното учение. Когато погледнем простия строеж на притчите или иносказанията, с които говорят те, и кристалните образи, в които се излива тяхната реч, ние оставаме с убеждението, че – ако нямаха друга работа – тия световни водачи биха създали неподражаема поезия. Въображението ли е създало тия люде? Почитта на поколенията може да е прибавила много разкази към историята на техния живот, но да отричаме, че те са съществували – би значило да се опълчваме срещу очевидни факти. Професор Шаф нарича Исуса “чудо на историята”. Евангелията също гъмжат от чудеса. Това говори за несъмненото величие на Оногова, който е вдъхновил творците на 20 века; то не само не оборва, а и подкрепва вярата в Неговото съществуване.

Историкът, като се вдълбочава в изучаване на миналите епохи, бива понякога изненадан от появата на един исполински образ, чието съществуване не може да се отрече – образ на съвършена човечност, на дивно величие, вдъхновяващо цяла цивилизация. Такъв е случаят с Юлий Цезаря. Момзен, гениалният историк, пише за него: “Цялото му естество има прозрачна ясност. Неговата тайна е в неговото съвършенство. И от човешко, па и от исторично гледище, Цезар стои на оная точка, дето всички противоречия на живота се пресичат и взаимно унищожават. Надарен с най-висока творческа сила и с най-проницателен ум, не вече момък, но не още и старец, обладаващ най-силна воля и най-голяма способност да действува уверено, проникнат от републикански идеал, но и цар по кръв, римлянин до мозъка на костите, но в същото време предопределен да примири и в себе си и в живота римската култура с елинската, Цезар е цялостен и съвършен човек. В това се тъкмо крие мъчнотията, може дори да се каже – невъзможността – да нарисуваш ясно неговия образ. Както художникът може да изпише всичко, освен върховната хубост, тъй и историкът млъква, когато – на хиляда години веднъж – пред него застане съвършенство. Ние трябва да се задоволим само с това – да наричаме щастливи ония, които са гледали с очите си това съвършенство, и да отгатваме неговия облик в неизчезващия отблясък, що лежи над създадените от тая исполинска природа творби”. За да се избегне всяко подозрение в преуголемяване на размерите и пресилване на багрите, трябва да се отбележи, че Момзен е бил либерален политически деец и в 1857, когато е върлувала в Германия бясна реакция, той най-малко е можел да хвали абсолютизма – дори в неговия най-просветен и хуманен израз.

А ето и друг образ на свръхчовек, много по-близък до нашето време, а все пак накитен с легенди. Граф Сен-Жермен. Ако вярваме на Волтера, който му приписва всеобщи познания, ще трябва да се усмихнем на злата мълва, която го изкарва лъжец и подсторник. Знае се с положителност, че графът е бил дълги години доверено лице на Людвика XIV. А ето що пише за него графиня Адемар в своите спомени за Мария Антоанета, през 1775 г., когато е царувал Людвик XVI. От осем години той бил напуснал Франция и го не знаели къде е. Камериерката съобщила на графинята, че той желае да я види. Вместо да срещне немощен старец, графинята видяла бодър, свеж, весел и подмладен човек. Той се явява, за да и съобщи, че се готвело чудовищно съзаклятие, че заговорниците искали да съборят обществения ред и да установят нов. Това било същинска изненанда. Адемар го отвела при кралицата, на която графът предсказал идването на “хищна република, чийто жезъл ще бъде ножът на палача”, ако не се вземат мерки овреме. Кралицата се повече възмутила от дръзкото пророчество, отколкото изплашила. Не повярвали в истинността на предупреждението. Той се явява, въпреки това, още няколко пъти все с такива предупреждения, дано успее да предотврати ужасната катастрофа. Графиня Адемар пише, че тъкмо преди съдбоносния ден получила от него бележка: “Всичко е изгубено, госпожо графиньо. Днес слънцето свети за последен път над монархията, понеже от утре вече няма да съществува: ще настъпи хаос, безвластие… вие знаехте колко силно желаех да дам друг обрат на работите, но ме занемариха; днес е вече късно.” При срещата си с графинята, на другата сутрин, той и предрича в най-точни изрази всички ужасии на революцията, консулството и империята. На графиня Адемар не може да се не вярва: нейните спомени са признат историчен извор. А ето що казва тя за Сен-Жермена, когато му получава писмото: “Нима е още жив той – оня, когото смятаха за умрял още от 1754 и за когото отдавна не съм чула да се говори? Няма ли за него смърт? Мигар е безсмъртен? Та аз познавах старци, които са го видели 40-50 годишен, и то още в началото на XVIII век!” За срещата: “След малко, когато се бях едва съсредоточила в молитва към Бога, ето че идва човек… сам той… да, той – със същото лице от 1760, когато моето се беше набръчкало и носеше следи на грохналост… Аз останах като гръмната”. Очевидно в тия спомени става дума за необикновен човек, за нещо повече от човек; той е надарен със странни сили, притежава необикновени знания и вижда досущ ясно бъдещето. Когато напуща Париж, той казва на графинята, че щяло да мине цяло столетие, додето посети отново Франция, разбира се, тя вижда в тоя израз обикновена хипербола, ала все пак го записва точно; той праща на кралицата при всички съдбоносни случаи в нейния живот безименни писма, в които я предупреждава за бъдещето, което се готви – и тия пророчества се сбъдват до едно. Вън от това, редица други извори ни съобщават, че тоя странен човек е бил голям живописец, знаел много природни тайни, правел скъпоценни камъни и злато, владеел тайната на вечната младост; бил е извънредно привлекателна личност, интересен събеседник, обичлив човек, чийто интимен живот е, все пак, останал тайна за съвременниците; от него са запазени и няколко философски сонета, пълни с мистични образи; той се явява пред графиня Адемар, а сетне изчезва, просто “става невидим”, както пише тя за два такива случая. Някои автори го сочат като масон, други – като тамплиер: казват, че той бил посветил Калиостро, според трети, той основал обществото на филалетите, ордена Св. Иоаким в Чехия и други братства, наследници на розенкройцерското тайно предание. Дори и да се оспорят някои от тия данни – аз се спирам само върху най-безспорните – пак не може да се отрече необикновеното, свръхчовешкото у тая личност. Па и няма защо да се отрича. Не видяхме ли, че Гюйо допуска възможността – след време човек да бъде сам господар на своята телесна природа?

Гюйо не е самин в тая област. Може на някои да се види чудно, ала и други положителни умове – като Жан Жореса5 и Шарл Рише6 – изненадват света с подобни твърдежи. Още в 1892 г. Жорес, в своята теза за докторат, озаглавена “За действителността на сетивния свят” (Jean Jaures: De la realite du monde sensible) говори за свръхчовека. Жорес е религиозен по дух, дори мистик. Той рисува човека като средец на индивидуално съзнание, дето бог е “задържан в плен”; тия отделни средоточия се стремят към пълнота и съгласие с божествения живот, и всяко човешко аз има възможност да се издигне, да се разшири – чак до пределите на безусловното съзнание; че това е възможно, се вижда от някои мигове, когато “ние се докосваме до него и се самозабравяме”, а менливият сетивен свят ни се вижда “като измама и суета”. Според Жореса, тия състояния доказват, че у човека “има необикновени и непознати сили, които дори не личат в нормално състояние, наречени анормални; у нас живее някакво непознато аз, което може да упражни пряко въздействие върху веществото, да подигне с енергична воля някое чуждо тяло, да проникне с поглед през непрозрачна преграда и да долови от голямо разстояние в пространството неизказаната мисъл на друго аз”. И той се пита: може ли да се допусне, че природата е стигнала до сетната си граница в сегашния нормален човек? “Доста е”, дума той, “човек да даде място в своето нормално битие на чудесните сили, що е открил у него хипнотизмът, за да стане ново същество; доста е – вместо да носи у себе си две лица – едното нормално, а другото – анормално, да стопи и двете в едно-едничко.” Тая положителна възможност обещава на човека, според Жореса, безгранична свобода и простор на съзнанието: когато нормалният човек подчини на своята воля чудните сили, които се проявяват засега само в хипнотично състояние, “неговото аз, надхвърлило тялото му, не ще представя вече изключително душа на отделен организъм”. Що значат тия дълбоки думи? Не звучи ли в тях светло обещание за вездесъщие и всезнание на развития човешки дух? Не са ли тъждествени те по съдържание на твърдежа на източните йоги и на западните окултисти, че някои човешки същества не признават в своята работа време, пространство и веществени пречки? Тъкмо такъв беше и случаят с граф Сен-Жермена: ясновидец, вечно млад, появяващ се изневиделица и също тъй изчезващ мигновено, без да остави след себе си следи. Впрочем, и сам Жорес заявява това. “Тогава”, пише той, “човешките мозъци ще се сношават един с друг без усилие, и тъй ще съставят единство на нашата планета; личното аз ще представя само отделно гледище в земното съзнание, и онова, което ще се открие тогава, ще образува от себе си дълбока индивидуалност, независима от време и пространство, съставяща едно с безусловното съзнание”. Същината на тоя вътрешен процес, изразена с прости думи, състои в постепенно разширяване на съзнанието, докле то обгърне цял свят.

Любопитно е, че тия интуитивни долавяния на лъчезарни духовни възможности се току речи буквално съвпадат с източните учения за духовния развой на човека; главните мигове на разширяващото се съзнание се много точно определят от индуските и японски мистици, които ги наричат посвещения. Тая дума днес вече не звучи слава богу странно, което се дължи на усилията от страна на Теософското общество и на индуското дружество “Брахмо-Самадж”, водач на което е Рабиндранат Тагор. Благодарение на тях източната философия е станала вече донякъде своя и на западните умове. Тая чудна мъдрост, на която се дивят хора като Метерлинка и Ромен Ролана, говори за една тайна стръмна пътека; по нея във всички векове е имало хора да вървят: тя води право към върха оногова, който има смелостта да тръгне по нея и комуто не са вече мили удобствата на личния себелюбив живот. Главните завои на тая пътека се наричат посвещения. За да мине през дверите на всяко от тях, човек трябва да развие у себе си редица нравствени качества, да спечели духовен опит чрез изпитни и да добие знания от известен род; в замяна пък на тия усилия той научава редица тайни, които му позволяват да борави с някои сили, неизвестни на външния човек, и да се справя с природните закони по особен начин – именно, като ги надвива, като ги покорява на своята воля. Не бива да се мисли, разбира се, че за него тия закони стават недействителни или го не засягат вече; напротив, той ги знае издъно, познава невидимата им страна, затова умее да си служи с тях. Ако човек се хвърли от Айфеловата кула, той ще се убие. Защо? Защото има земно притегляне. Ако земята не притегляше въздуха около себе си, аеропланът не би имал среда за движение. Единият пада и се убива, защото не знае закона, а другият слиза безопасно, тъй като го знае. И във видимия свят, и в невидимия законите са едни и същи; и тук, и там – оня, който знае, прилича на мелничар, а незнаещият винаги наподобява мливо, дробено от природните закони – тия твърди мелнични камъни.

Споменах “невидим свят”. В наше време се все още иска смелост, за да говори човек за невидимото. А то е, всъщност, най-важно. Не говори ли ни поезията открай време все за него? Не твърдят ли естетиците днес, че целта на изкуството е – чрез видими образи да ни загатне за някаква невидима действителност? И защо хората се боят да говорят за света, в който изчезват техните скъпи близки след смъртта, а се смело разговарят за дългите и къси вълни, по които радиоапаратите предават не само звукове, а и образи? Та тоя свят е един и същ: той принадлежи и в двата случая на душата, само че не всеки е разширил дотам съзнанието си, та да може да го обгърне. Все пак, намират се учени – достатъчно смели, за да говорят за действителността на невидимото и за неговите тайни. Такъв е Шарл Рише, когото никой не би дръзнал – струва ми се – да нарече луд. Що говори той? В своя трактат по метапсихика този учен заявява, че е “възможно, вероятно, дори сигурно – да съществуват разумни същества, намесващи се в нашия живот”, макар и невидими, но все пак действителни, “живеещи в други условия, отлични от тия на земния живот”. Може някой да рече: ако такива същества имаше, ние щяхме – може би, не да ги виждаме, но – във всеки случай – да усещаме тяхната намеса, да виждаме поне следите от нея, както не виждаме ефирните вълни, но установяваме пътя на тяхното действие в телеграфа без жици. Това не е, според метапсихистите, нито довод, нито възражение. Човечеството е било през всички векове в сношение с невидимия свят и неговите обитатели, а в най-ново време книжнината по тоя въпрос е извънредно богата: хиляди безспорни факти са записани и обяснени; доста е човек търпеливо да се обърне към трудовете на ония, които са – може да се каже – специалисти в тая област: Олкът7, Оливър Ладж8, Фламарион9, Ледбитър, Блаватска10, Безант11, Рише, Майерс12, Синет13, Стед14 и др. Но човек сякаш нарочно не иска да знае или се бои, че ще узнае нещо страшно, което би разклатило душевното му равновесие; но щом това равновесие се толкова лесно разклаща, заслужава ли то това име? Наистина, както дума Рише, “човек знае за света толкова, колкото една република от мравки знае за планетата, на която рови своите мравуняци.” И тоя учен с пълно право запитва: отде накъде тоя човек със своите “ограничени сетива, посредствен ум и още зачатъчни познания” дръзва да се съмнява, че в безкрайната вселена, до чиито далечни кътчета не може да надзърне и най-силният далекоглед, той е образцовото, най-съвършеното същество? Нима заслужават доверие неговите сетива, които един прост факир или западен хипнотизатор  може да излъже? Колко струва неговият разум, който се всуе блъска насам-натам и все не може да отговори на сума основни въпроси: отде и как е произлязло веществото, защо гледаме веществени предмети, а у нас се явява досущ невеществен образ, как се крепят в неизменност природните закони, или – да речем – защо човек се самоубива, а животното – не? Как може, след всичко това, човек да поддържа, че той бил едничкото разумно същество в света и че разумна дейност няма и не може да има без наличността на мозъчни клетки, пълнени с окислена кръв? С една реч, как може да твърди, че в безкрайната вселена съществува само  “нашият беден физикохимичен свят” и още по-бедното нормално съзнание, ограничавано от толкова много груби измами – и на възприятието, па и на съждението? Оливър Ладж с право употребява нашето дълбоко аз на исполинска ледна планина, чийто връх се едва показва над морето на невидимото и потайното. У съвременния човек се все още развива разсъдъкът, умственото начало; а то – както знае всеки – не дава нито сигурно, нито задоволително познание. Свръхчовекът затова обладава знания, на които се човек чуди, защото у него е развито едно по-високо познавателно начало – онова, което Бергсон описа с голямо майсторство, като го назова интуиция, същото начало на мъдростта, което индусите наричат Буди. Мистиците на всички времена са твърдели, че същинско познание не се добива с разум; днес Рише и другите метапсихисти ни убеждават, че съществуват способи за познание вън от нашите сетива и независимо от мозъка, че душата на човека е чувствителна за известен род трепети, които не може да възприеме ни един от физичните апарати: с тяхна помощ, казва Рише, човек “става способен да добива познания, които някой би отнесъл към областта на чудото”.

Всъщност тук няма никакво чудо. За хотентота или самоеда нашият кинематограф би бил също тъй чудо, защото той не знае строежа на проекционния апарат, дори не вижда машината му, а – само едно светло око, хвърлящо лъчи; още по-малко знае той за дългата работа, съпровождала приготвянето на филма: той дори не подозира, че съществува филм. Не сме ли и ние – моля ви да се не оскърбявате, че ви приравнявам със себе си – хотентоти или бушмени в дълбоката наука на самопознанието? Не звучи ли и днес напълно съвременно надписът на някогашния Делфийски храм? Кой от нас е опознал издъно себе си, човека? Не стоим ли пред страшни хилядоглави и хилядоръки тайни, които се все още боим да нападнем и пленим?

“Човек е същество”, казва с право Ницше, “което трябва да се превъзмогне”. Вечността е годеница на свръхчовека, а човекът е обрученик на клетата недъгава, сляпа и глуха мома, която се нарича Мигновеност. С нея, обаче, е възможен развод. И в тоя случай разводът трябва да се препоръча. Стига – проклетия хленч на духовната оскъдица – “ignoramus et ignorabimus”! Ние можем да узнаем, щом има други, които са вече узнали. Доброто на природата е в това, че не е никому мащеха. Нека погледнем на въпроса по-просто: как познава свръхчовекът? За щастие, някои от ония, които владеят подобни познавателни способи, са ни открили тайната – и в нея няма нищо чудно. Да чуем най-напред Бергсона. Интуицията, тоя “глас на живота”, тоя “върховен, пречистен, одухотворен нагон”, е днес току речи задушен от ума; тая дивна способност прилича на мъждеещ светилник, що пламва едва-едва, и то отвреме навреме, “за да разбие с лъчите си мрака, дето ни е захвърлил умът”. Все пак, само с нейната помощ “човек може да постигне своето дълбоко аз”, да влезе в пряка връзка с всичко живо, да преживее живота на вселената – и в същото време да обикне всичко живо, защото тая способност е полумъдрост-полуобич: в нея се проявява цялото ни същество, същинското ни аз, което е по естество божествено, свръхчовешко. Всъщност тоя познавателен процес, за който ние можем само да се догаждаме, е дело на бърз и решителен духовен растеж, той е обожествяване на човека, сломяване на вси прегради, делящи една личност от другите, душевно рудокопство, след което из чистото лоно на бездната у нас – лъсва огромният елмаз, по чиито стени се оглежда цялата вселена с всичко живо по нея. Свръхчовеците, поне ония от тях, които наричат на запад адепти, а на изток махатми, говорят и пишат с такова мъдро знание за всичко, че слушателят или четецът остава поразен. В отсечените образи на тяхната реч, изпълнена с оная свещена тайнственост, която принадлежи на Бога, и с чистата искреност, която е своя на невинното дете, се излъчва безкрайна светлина, чийто извор ни се струва, че никога не можем догони. А не са ли били и те като нас? И тоя, от чиито очи капят сълзи, и ония, на чието чело свети звезда, са едно и също – все две лъчезарни капки от великата мъка на Бога – все два светли бисера, отронени от великото, вечно будно Око – две капки кръв от чистото сърце, което страда ведно с нашето страдание. Затова свръхчовекът отъждествява себе си с всички и с всичко, с всяка радост и с всяка мъка, както бог е отъждествил себе си с последния камък, за да му даде битие. Пътят към свръхчовещината води през цялостния и пълен развой на духовното у човека: след като развие до съвършенство ума, следовникът на тясната пътека трябва да развие у себе си ония способности, които принадлежат на чистия дух, които се отнасят към божественото естество. Често става дума за нравствени гении, за светии; свръхчовеци ли са те? Не са. Като говори за многообразието на религиозния опит, Уилям Джеймс15 установява у светеца едностранчиво възпламеняване на духовните способности, придружено от известна слабост на ума, тъй че понякога духовните изблици се проявяват в болестни, патологични форми. Но той определя адепта съвсем инак: това същество е хармонично развито, в него е осъществено съвършеното равновесие между умствено, чувствено и волево начало; ето думите на Джеймса: “у него се прибавят силни вълнения към мощната воля, могъществен разум към могъщото действие и към способността да разбира отведнъж – великата способност да обича.

“Но”, ще възрази някой, “ако свръхчовеците, за които говорим, наистина съществуват, къде са те? Защо ги не знаем?” Тоя въпрос е справедлив и уместен. Някога хората са знаели свръхчовеците – и тогава са възникнали митовете за богове и герои. Ония мощни цивилизации на миналото, които са съществували преди хиляди години и на чиито следи се ние днес учудваме, са тяхно дело. Човечеството в ония времена ще да е стояло много високо по мъдрост, опит и знание: то е дало бляскави философски системи, велики религии, голямо изкуство, дивна наука. В тия културни области то е имало бездруго водачи, творци, изследвачи, царе и учители. Де са те – тия напреднали люде? Докато мнозинството, лениво по природа, е мудно вървяло по пътя на своя развой, те ще да са се издигнали много по-горе от най-издигнатите свои съвременници. Приеме ли се учението за прераждането – поне като полезна хипотеза (а без него е необясним духовният развой) – ще трябва да признаем, че оттогава насам тия водачи на големите цивилизации ще да са стигнали до свръхчовешка висина. Но – повтарям възможния въпрос – къде са те сега? С развоя на човечеството те са се все повече отдръпвали от него, както четем в техните писма, за да го предоставят на неговия личен почин; когато детето прохожда, майката го крепи, но сетне го поотпуща, докато го предостави на собствените му сили: инак то не ще се никога научи да ходи. Все пак, в съдбоносните мигове те са винаги пращали някого от своята среда – да помогне, да предпази, да напъти, да предупреди, а когато настъпи криза в общочовешкия живот, един от тях се е всякога явявал, за да възвести основните истини на мъдростта и да посочи на човека неговия дълг: тоя пратеник е основавал нова религия, с която е начевала и нова цивилизация. Такива пратеници са били Сен Жермен, Джордано Бруно, Иисус, Цезар, Питагор, Орфей, Христиан Розенкройц и др. Свръхчовеците от меналото не са изчезнали, но са се укрили от очите ни; все пак, не са малцина ония, които са ги виждали, говорили са с тях, били са ръководени от тях. За някои от тия чудни мъже е писано: свидетелства за тях се срещат в книгите на Олкът, Блаватска, Синет, Безант, Ледбитър, Желиховска16, Купър-Оукли и др.; Синет, Олкът и Джинараджадаса17 са обнародвали техни писма; нещо повече: има дори снимки от портретите на някои от тях, работени от живописец. В хубавите писма от Индия, съставящи книгата “Из пещерите и усоите на Индия”, Блаватска разказва за един от тях, когото наричат Махатма Мория: тя му дава там измисленото име Гулаб-Лал-Синг. В някои страни, като Япония, Бирма, Цейлон, Тибет и – особено – Индия, току речи всички вярват (или – по-право – знаят), че съществуват такива свръхчовеци. Там се срещат стотици йоги, техни ученици, развили у себе си някои сили и способности, които изглеждат на европееца свръхестествени. В Индия, както казах, тия учители биват наричани махатми. Що значи махатма? Буквално – “велик дух”, съвършен човек, развил у себе си всички възвишени възможности на духовната природа, за които говорят – както видяхме – Рише, Жорес, Гюйо и източните йоги, свръхчовек, който се е съединил с Бога, сиреч – осъзнал е у себе си божественото естество. Ромен Ролан, възхитен от индуския народен водач Ганди, както знаете, го беше нарекъл “махатма Ганди.”

Морис Метерлинк, като говори в книгата си “Пътеки по планината” за тия свръхчовеци, посветени учители, живеещи в Тибет и Хималайя, добавя, че те притежават “седемте ключа, с чиято помощ може да се разберат свещените предисторични текстове”. Сетне той говори за огромните им научни познания с възторжени думи, “Те ще са”, мълви той, “мълчаливите пазачи на тайната на междумолекулните и междуефирни сили, с чиято помощ допотопните племена са пренасяли на огромни разстояния монолити, всеки от които тежи повече от 500 000 килограма – огромни блокове, които нямат никаква геологична общност с околните камъни и чието разположение, както и насоката им, определени астрономично, очевидно издават намесата на разумно и дори многознаещо същество”. Не ще и дума, тия знания, до които нашата опитна наука не е още стигнала, заслужават да им се чуди човек. Но за нас е много по-важно, че свръхчовеците са не само учени, а и спасители, ръководници, нравствени исполини; те са онова, което Гюйо нарича “всеобща промисъл”. И наистина, те действуват също като промисъла, незнайни за хората, невидими в повечето случаи, но еднакво деятелни. Освен това, те притежават не само ония тайни на приложната наука, за които говори Метерлинк, а и нещо много по-ценно – именно: древната мъдрост, наричана често “тайно учение”, величествения синтез на религия, философия и наука. Двама от тях – Махатма Мория и Махатма Кут-Хуми – намериха за потребно да съобщят на непосветените главните линии на тоя синтез чрез дейците на Теософското общество, което те основаха, за да предпазят Запада (па донякъде и самия Изток) от ледната убийствена вълна на силно приливащия материализъм.

Очевидно е, след изложеното, струва ми се, че да се вярва в тяхното съществуване не е толкова наивно. Към всекиго от тях могат се приложи благоговейните думи на Томас Карлайля в безсмъртната книга “Герои и култ на героите”: “Великото същество, което идва отвреме навреме, за да даде на хората по един нов тласък, е божествен пратеник. То е посланик на безкрайното, неизвестното, носител на благовест, на евангелие. Поет ли ще го наречем, пророк ли, или Бог – все едно е: думите, що изрича той, не са думи на човек; той иде направо от вътрешната същина на нещата, от сърцето на света”.

За ония, в чиято душа е останало още малко благоговение пред най-великото, е възможен още един въпрос: как да ги намерим? На тия предани сърца и ведри умове аз бих отговорил с думите, що е оставил един от същите свръхчовеци, за които говорих досега: “Само онзи, който обича от сърце човечеството и преживява напълно замисъла за възродително братство, приложена в живота, има право да притежава нашите тайни. Този, който не слага благото на човечеството над своето собствено, не е достоен да ни стане ученик.” В тия прости думи – отговор на едно запитване – учителят е казал всичко, което може да се каже. Вратата се открехва отвреме навреме – и някои влизат. Но оня, който желае да влезе, трябва да снеме своите сандали, защото наистина земята, на която ще стъпи, е свещена. Онзи, на чието чело ще изгрее звезда, трябва да снеме своята корона: неговото земно царство се свършва, а в небесното царство, което начева за душата му, е първенец между всички оня, който става на всички доброволно роб. Той трябва да угаси своя жалък светилник, що му е мъжделиво озарявал дългия друм, водещ към храма, защото от тоя миг над душата му ще изгрее слънце.

 

 

 

 

Оценете публикацията:
1
Молитви
Да четем знаците