Камен Илиев - Поезия

Материалите в блога са без претенции за авторство.

Поток на съзнанието

Поток на съзнанието

„Поток на съзнанието” - за тези, които искат да съберат мислите си

Може да практикувате потока на съзнанието, когато не се притеснявате да изговаряте на глас своите мисли.(За повечето от нас ,това означава да са сами, но не е залъжително!)
Изговорете всяка мисъл, която се появи в съзнанието ви. Идеята е „да чуете” мисълта вътре в себе си и след това да я изречете. Когато свършите изговарянето на една мисъл,чуйте следващата.

През следващите няколко седмици правете това винаги ,когато можете. Стремете се да говорите естествено,без да изпитвате усещането,че се насилвате да го правите. Опитайте се да достигнете до момента, при които мислите за процеса не нахлуват твърде натрапчиво в съзнанието ви.Това състояние не е никак лесно за постигане,но си струва усилията.

 

СЪЗНАНИЕ: КАКВО ЗНАЕМ ЗА НЕГО?


лектор: Доц. д-р Лилия Гурова
дискусия: Д-р Димитър Вацов, проф. Б. Богданов, проф. М. Дачев


За мен е чест да открия семинара този семестър именно с лекция, посветена на съзнанието. И веднага бих искала да коригирам леко вашите очаквания. Темата, която бях заявила, е: “Съзнанието: защо се интересуваме от него”. Явно се е задействал механизмът на разваления телефон и до плакатите тя е стигнала в леко изменена форма: “Съзнание: какво знаем за него?”. Не бих правила на въпрос тази преформулировка, ако моята идея не беше точно противоположната – да говоря по-скоро за “Съзнанието: какво не знаем за него”. Така че съжалявам, ако повечето от вас тук се окажат измамени в своите очаквания, но това, за което възнамерявам да говоря, са наистина по-скоро проблемите, които стоят пред изследването на съзнанието.


Аз бях представена доста ласкаво от проф. Богданов като представител и на когнитивистката общност, но същевременно и философ. Не мисля, че това е някакво екзотично съчетание на интереси, защото философията все пак, да напомня, като дисциплина е пълноправен член на когнитивната наука, която е едно интердисциплинарно обединение. Така или иначе, аз съм се старала моето изложение да бъде интердисциплинарно, но основният акцент ще е върху философската интерпретация на проблемите по няколко причини. Първо, защото традиционно и исторически философията е била първата дисциплина, която е проблематизирала въпросите на съзнанието. По-късно към този интерес на философията се включват със своите амбиции и други науки, като невронауките, науките за езика и дори квантовата физика, както ще видим. Но така или иначе в основната си част проблемите, около които се върти съвременната дискусия за съзнанието имат своите исторически корени във философията и затова е справедливо отчасти и исторически, и от гледна точка на това да бъде представена най-добре същността на тези проблеми, да се представи съответният философски комплекс от проблеми.


В началото ще започна с някои терминологични уточнения, защото съществува пълна бъркотия и липса на консенсус около употребата на едни понятия, които психолозите биха нарекли клъстерни (т.е. много силно смислово свързани).


Soul Душа
Mind Психика
consciousness Съзнание
reason Ум
understanding Разум
Разсъдък


Отляво съм дала понятията на английски, езика, на който в основни линии се води съвременната интердисциплинарна дискусия за съзнанието, а вдясно съм посочила българските понятия, с които най-често се превеждат изредените английски термини и които се използват при опитите дискусията за съзнанието да бъде подхваната и водена в българска среда, на български език. Тези понятия на английски са: soul, mind, consciousness, reason, understanding; на български: душа, психика, съзнание, ум, разум, разсъдък. Обърнете внимание на подчертаните понятия. Тук съществува един проблем: ние на български нямаме две отделни думи за английските mind и consciousness.


Обикновено и най-често, но не винаги, и двете се превеждат като съзнание. Има опити, включително това е документирано в преводи на книги, mind да се превежда като ум, но според мен това е един твърде неудачен превод. Мога да дам за пример известната книга на Пенроуз [Penrose] “The Emperor’s New Mind”, която беше преведена на български като “Новият разум на царя”. Разум и ум да се използват като превод на mind е изключително неточно според мен, защото ум и разум в много голяма степен предполагат съзнателна ментална активност или психична активност, те стоят смислово по-близо до интелигентност, отколкото до твърде широкото mind, което е най-близко до българското понятие психика. Но защо превеждаме mind в някои случаи като съзнание? Защото в случая особено на philosophy of mind, някак си не върви да се преведе на български философия на психиката, звучи много странно и затова обикновено тази така наречена Philosophy of Mind, която в момента е една от най-бурно развиващите се философски дисциплини в рамките на аналитичното направление във философията, на български обикновено превеждаме като философия на съзнанието. Така аз сега ще говоря за проблемите на съзнанието, като от време на време ще уточнявам дали ще разбирам съзнание в тесния смисъл на думата, който се покрива от английското consciousness, или ще разбирам съзнанието в максимално широкия смисъл на думата, който се доближава до българското психика и до английското mind.


Надявам се тези минимални терминологични уточнения да са достатъчни за взаимното ни разбиране по-нататък. Както ви казах, те са въпрос на конвенция. Аз не смея да твърдя, че това е единствено правилният начин да се интерпретират или превеждат тези понятия, но моят опит последните десет години показва, че това е сравнително най-удачният превод. Разбира се, няма идеален превод, за съжаление, тъй като езиците са автономни системи и никога нямаме пълно съвпадение на смислите на едно чуждо понятие и на едно българско понятие, на една чужда дума и на една българска дума.


След направените терминологични уточнения, бих искала да ви съобщя някои факти, които на много от вас са може би известни, но със сигурност не са известни на всички. Бих искала да започна с повишения интерес към проблемите на съзнанието през последните две-три десетилетия. Има съвсем обективни индикатори на този повишен интерес. Те се изразяват най-напред в това, че съзнанието става обект на изследване, както вече споменах, не само от страна на философията, която традиционно се е интересува от проблемите на съзнанието, но от страна и на друг, доста широк кръг от дисциплини, стигайки до невробиологията, когнитивната наука, разбира се, и дори квантовата физика (има опити за квантовомеханично обяснение на природата на съзнанието).

Друг такъв индикатор за повишен интерес към въпросите на съзнанието и проблемите на съзнанието е, че в рамките на самата философия и особено в рамките на аналитичната традиция във философията, след Втората световна война се обособява цяла отделна философска дисциплина, която се самообозначава като “философия на съзнанието” (Philosophy of Mind на английски), която по свидетелствата на мнозина представители на аналитичната традиция към края на 20. век измества по значимост философията на езика, която до този момент е смятана за емблематична, за най-важна и най-представителна дисциплина в англоезичната философия, която е главно доминирана от аналитичната традиция. Това изместване на философията на езика в рамките на аналитичната традиция от философията на съзнанието може да се измери дори с брой публикации, с ангажирането на главните имена в тази традиция с проблемите именно на философията на съзнанието, а не на философията на езика, както е било до 50-те - 60-те години.

Друг такъв интересен индикатор на повишения интерес към проблемите на съзнанието е обособяването на самостоятелно интердисциплинарно поле на изследване, известно под наименованието Consciousness Studies (изследвания на съзнанието). То съществува паралелно с когнитивната наука, и макар и доста силно свързани с нея, неговите представители така или иначе предпочитат да бъдат третирани като автономна изследователска общност. За това доколко те са успели да се автономизират и отделят от сходни общности говори фактът, че съществува самостоятелно списание с това название, съществува поредица от книги със същото название, както и се провеждат самостоятелни конференции по Consciousness Studies. И, разбира се, най-твърдият индикатор на атрактивността на проблемите на съзнанието е непрекъснато нарастващият поток от публикации в тази област – имам предвид не само философските, но всякакви други публикации, посветени на изследвания на съзнанието.

Ще ви покажа едно свидетелство, отново количествено, за това какво внимание се отделя и какъв дял заемат публикациите именно в областта на изследвания на съзнанието, Consciousness Studies.
John Benjamin Publishing Company, Subject Catalogue (Philosophy), 2004


• General Philosophy – 8
• Classical Philosophy – 6
• Medieval Philosophy – 4
• Philosophy of Management – 4
• Linguistics and Semiotics – 10
• Cognitive Science – 4
• Consciousness Research – 21


Данните са взети от един каталог на книгите, които предстоят да излязат в областта философия през 2004 г. Издателство John Benjamin Publishing Company, от каталога на което са показаните данни е международно издателство, но предимно европейско. То не е типично англоезично, каквото е Rutledge, да речем, а публикува книги и на немски и френски и в него публикуват много европейски автори. Някои може би ще се учудят, че лингвистиката, семиотиката, когнитивната наука и Consciousness Research са подведени под рубриката философия, но оставям това засега настрана – издателствата често доста свободно категоризират различните дисциплини. Важното в случая е, че първото, което се набива на очи, е, че Consciousness Research е отделна категория. Обърнете внимание на броя на заглавията, които ще излязат именно в тази категория през следващата година и го сравнете с броя на заглавията, които ще излязат в традиционни области като общата философия, класическата философия, средновековната философия и други не толкова традиционни като философията на мениджмънта, каквото и да значи това, лингвистиката, семиотиката и когнитивната наука. Виждате, че следващата категория по брой – “лингвистика и семиотика”, предлага два пъти по-малко заглавия от Consciousness Research, което само по себе си е едно впечатляващо отношение.


Но да приключим с цифрите и минем към собствено философската част. Тази на пръв поглед положителна тенденция на повишаване интереса към въпросите на съзнанието и повишаване интереса към изследвания в тази област е съпроводена и от един ясно очертан скептицизъм, изразяван понякога с доста категорични изрази.

Типична проява на този скептицизъм е изказването на Съдърланд [Sutherland], намерило място не къде да е, а на страниците на авторитетното списание Nature. (Да напомня, че основните научни достижения първо обикновено се оповестяват или в Nature, или в Science и освен това, когато се появи рецензия за книга в Nature или в Science, се смята, че тази книга ще предопределя развитието на науката в дадена област в близките десет години). Та в самото начало на своята обща рецензия на две книги, посветени на въпросите на съзнанието, Съдърланд казва следното:


…Трябва да бъде обявен мораториум върху издаването на книги по въпросите на съзнанието… защото въпреки, че отдавна няма нищо ново за казване, философи и представители на невронауките се надпреварват да говорят по тези въпроси… Всяка нова книга за съзнанието само увеличава хаоса от мнения и позиции… (Sutherland, S. (1996). Minds Traps. Nature, 384.)


Това е рецензия на Съдърланд в Nature на книгите: Dennett, D. C. (1996). Kinds of Mind: Toward an Understanding of Consciousness. New York: Basic Books. и Calvin, W. H. (1996). The Cerebral Code: Thinking a Thought in the Mosaics of the Mind. Cambridge, MA: The MIT Press. Авторът на първата книга, Даниел Денет, е сред най-известните съвременни философи на съзнанието. Пред две години той беше гост на Нов български университет по покана на Централно- и Източноевропейския център по когнитивна наука и изнесе две лекция в нашия университет. Авторът на втората книга е на известен невробиолог.


И все пак, въпреки подобни унищожителни изказвания, защо продължаваме да се интересуваме от съзнанието? Един от най-често сочените отговори е: защото това е една от последните големи неразгадани загадки. В много книги, включително и в тази, която съм донесла и която съдържа статии, писани от различни видове специалисти по въпросите на съзнанието, една от основните причини, която се сочи за интереса в областта е, че наред с въпросите за произхода на вселената и произхода на живота, въпросът за това какво представлява съзнанието бележи хоризонта на човешкото познание в момента, а хората винаги са били привличани от хоризонтите. Сочи се и друга причина, която е не по-малко основателна: че човешкото съзнание е не само една от малкото неразрешени загадки, но тя е силно свързана със самата същност на човешката природа. Тоест когато сме с ясното съзнание, че не знаем какво представлява съзнанието, това означава, че ние не знаем какво представляваме ние самите.

Защото традиционно съзнанието е било третирано като същностна характеристика на човека. И има едно трето, не чак толкова популярно обяснение на интереса към въпросите на съзнанието: то е, че всеки опит да се отговори на тези въпроси ни сблъсква с парадоксални ситуации, от които сякаш няма изход. Аз възнамерявам да се съсредоточа върху това последно обяснение, като ще се опитам да покажа как всеки въпрос, свързан с природата на съзнанието, който задаваме наистина ни вкарва в парадоксална ситуация. Аз, разбира се, имам своите пристрастия, по отношение на това как може да се справим с парадоксите (защото не смятам, че те са принципно неразрешими), но в това свое изложение ще се опитам да скрия, доколкото това е възможно своите пристрастия за да покажа в чист вид основните дилеми, които поддържат огъня в съвременната дискусия за съзнанието.


Ще започна с една очевидна дилема, която именно поради очевидността и сме престанали да забелязваме. Става въпрос за това, че в обикновената комуникация, в ежедневния език, най-честите употреби на понятието съзнание са всъщност ясни, те не предизвикват проблеми. (Вчера разговаряхме по този повод и с проф. Пирьова, която ми обърна внимание, че и в клиничната медицина, когато се употребява думата съзнание е винаги ясно какво точно се има предвид.) Ще дам няколко примера. Когато казваме, например, “Пациентът загуби съзнание”, всички знаем какво точно означава това. Или когато ни кажат “Ти не съзнаваш какво говориш”, също разбираме какво искат да ни кажат. Дори в случаи на по-сложни изрази от типа “Лицето Х (не) притежава ясно изразено етническо (национално, религиозно, класово, екологично, феминистко) (само)съзнание.”, ние общо взето разбираме за какво става въпрос, въпреки че виждаме тук понятието “съзнание” в една по-друга роля. Парадоксът е в това, че самите употреби на понятието “съзнание” са ясни, но отговорът на въпроса “Що е съзнание?” не е. Оказва се, че не можем да изведем този отговор от употребите на понятието съзнание. Това го оставям като материал за размишление на привържениците на прагматистките теории за езика, които казват, че значението на думите е еднозначно зададено от тяхната употреба.

Поне в нашия случай това не е така. Ние не можем да избягаме от въпроси като: хубаво, за нас е ясно какво означава, че пациентът загуби съзнание, но какво е това, което той губи всъщност? Или какво означава това да говорим съзнателно или несъзнателно?

С други думи, яснотата на различните употреби на думата съзнание не може да измести въпроса за природата на съзнанието. На философите на съзнанието, а и на представителите на други дисциплини, които се вълнуват от въпроса какво е това съзнанието, отдавна е станало ясно, че този въпрос не може да бъде атакуван директно и затова са правени много опити въпросът да бъде разложен (декомпозиран) на групи от други въпроси. И един от най-популярните въпроси, с който е хубаво да се започне, с който аз поне предпочитам да започна е: всъщност това, което наричаме съзнание, дали зад него стои някакво реално явление (или свойство, или процес) или то е просто теоретичен конструкт, който ние въвеждаме за удобство в нашия език. Във философия на науката под “теоретичен конструкт” се разбира понятие, което няма наблюдаем (в широкия свисъл на думата) референт, но което като цяло допринася за смисъла на по-сложни езикови образувания – на изрази, твърдения, теореми и т.н., които ни говорят нещо за действителността. Ние можем да изберем едната от двете възможности за отговор на този въпрос.

Можем да решим много лесно (и в някакъв смисъл е много удобно да решим именно това), че съзнанието е просто теоретичен конструкт, че то няма обективен референт. С това обаче ние само изместваме проблема, защото проблемът, въпросът за статуса на теоретичните конструкти, какво точно представляват те, в какво се изразява техният смисъл, е общо взето открит.

Това е една голяма дискусия във философията на науката, която започва някъде в първата четвърт на 20. век и която рязко приключва в средата на 70-те години на същия век, без да доведе до някакъв консенсус. Всъщност, дискусията приключва незавършена.

Въпросът е в това, че в голямата си част учените-емпирици и философите позитивисти смятат, че теоретичните конструкти в крайна сметка трябва да бъдат сведени до наблюдаеми понятия, т.е. до понятия, които имат наблюдаем референт, зад които нещо стои. Само тогава теоретичните конструкти биха имали смисъл. Но се оказва, че елиминацията на теоретичните конструти не винаги е възможна, означава ли това, че те са безсмислени, както са смятали ранните логически позитивисти? И ако не са безсмислени, от какво се задава техния смисъл? От казаното, макар и накратко за проблемите около познавателния статус на теоретичните конструкти стана, надявам се ясно, че ако изберем отговора “понятието съзнание е просто теоретичен конструкт, а не понятие, зад което стои нещо, което може да бъде наблюдавано или просто регистрирано”, ние се оказваме изправени пред един не по-лесен проблем: какво означава понятието съзнание да е теоретичен конструкт, в какво се състои неговият смисъл тогава?

За съжаление, аз нямам време да обърна повече внимание на дискусията, която има за начало този въпрос. Ще се съсредоточа върху другата възможност: ако решим все пак да приемем, че съзнанието, това, което наричаме съзнание, е нещо действително – някакво явление, свойство или процес, какви въпроси следват оттук нататък?

Най-напред трябва да решим какво означава нещо да е действително. Има една елегантна дефиниция, към която много философи се придържат: “действително е това, което действа”, което оказва въздействия, ефектът от които може по някакъв начин да бъде регистриран. И, казват този тип философи, съзнанието е действително, защото то притежава каузална сила.

Има множество аргументи в подкрепа на тази теза. Аз ще спомена само един – модифицирана (побългарена) версия на аргумента на Попър, който той излага в своята книга “The Self and Its Brain” (Аз-ът и неговият мозък), написана съвместно с Нобеловия лауреат неврофизиолога Джон Екълс и излязла от печат през 1977 г. Представете си, че получавате бележка, на която е написано: “В 18 часа ще те чакам пред храма “Александър Невски”.


Малко преди 18 ч. вие се приготвяте, взимате автобуса и отивате точно в 18 часа пред ”Александър Невски”. Попър задава въпроса: кое е това, което е причинило тази последователност от действия – вашите приготовления, вашето взимане на автобуса и установяването ви пред “Александър Невски”? Явно това не е нещо физическо, това не е цветът на хартията, не е самата хартия, не е цветът или химическият състав на мастилото; нищо физическо, което е част от тази бележка, не е причина за вашите действия.

Това, което е причина за вашите действия, е смисълът на думите, които са написани там, а смисълът не е нещо физическо, той не може да бъде изведен или сведен нито до цвета на мастилото, нито до химическия състав на хартията, нито до което и да било физическо свойство, в широкия смисъл на думата, на тази бележка. Следователно, казва Попър, смисълът, който може да бъде отнесен общо взето към менталните същности, има каузална сила, той е способен да причинява последователност от физически действия.

По-нататък. Хубаво, съзнанието е нещо действително, то има каузална сила, но дали самото то е физически феномен (свойство, процес) или е нещо принципно различно от физическата реалност? Това питане ни отвежда директно при прословутия психо-физически проблем, който мнозина разглеждат като централен за философията на съзнанието. И тази дилема отново има два възможни отговора.

Да. Нека приемем, че съзнанието е физически феномен, т.е. че то е част от физическата реалност, не е нещо принципно различно от нея. Тогава обаче сме изправени пред следните проблеми, които, както ще видим, не е много лесно да бъдат заобиколени. Първият проблем или първото възражение на критиците на физикализма е следното: състоянията и процесите на съзнанието притежават особено свойство, което нито едно физическо тяло, физически процес или състояние не притежава – това е свойството интенционалност.

Понятието интенционалност се употребява още в Средновековието, но в модерната философия то е въведено от Франц Брентано. Франц Брентано обръща пръв достатъчно сериозно внимание на факта, че когато ние се опитваме да описваме един или друг ментален процес – мислене, вярване или възприятие, ние никога не можем да опишем процеса сам по себе си; ние винаги описваме процеса отнесен към нещо, което не е част от него. Казано по-просто, когато мислим, ние не просто мислим, ние винаги мислим за нещо.

Обектът на нашето мислене не е част от самата мисъл, но ние не можем да опишем тази мисъл, абстрахирайки се от нейния обект.

Според Брентано, съдържанието на нашите мисли, на нашите вярвания, на нашите желания или на нашите възприятия е нещо чуждо на самото съзнание, нещо външно на него, но ние не можем да опишем самите актове на съзнанието отделени от това чуждо на тях съдържание.

По-късно Хусерл използва това наблюдение на Брентано, за да каже, че всъщност цялата класическа психология – под класическа психология той разбира психологията на Вунд – е поставена изцяло върху грешна основа, защото тя описва и изследва именно съдържанията на съзнанието, които сами по себе си са чужди на природата на съзнанието, според него природата на съзнанието не може да бъде достигната по този начин. Хусерл въвежда понятието за феноменологична редукция, която феноменологична редукция, най-грубо казано, цели да изчисти съзнанието и отделните актове на съзнанието от това чуждо на тях съдържание, което Хусерл казва, че трябва да се заскоби, за да стигнем накрая до чистите феномени на съзнанието, в които няма нищо дескриптивно.

Разбира се, това звучи много ефектно и затова толкова хора са били привлечени и омагьосани от феноменологията, но макар и силна като критика на класическата психология, тя се оказва безплодна като програма за изследване, като психологическа програма. Тук някои от присъстващите философи, близки до феноменологичната традиция вероятно няма да се съгласят с мен, но аз съм готова да
Друго важно възражение на антифизикалистите е, че състоянията и процесите на съзнанието са дадени непосредствено единствено на субекта, който ги преживява, за разлика от физическите явления и процеси, които са дадени на множество субекти. Тоест моите мисли, моите желания, моите възприятия, моите страхове са дадени само на мен, само аз мога да ги възприема, те не са дадени на никой друг. В този смисъл те са субективни, защото са дадени само на мен като субект. Оттук противниците на физикализма заключават: поради тази субективна природа на феномените на съзнанието, то не може да бъде направено обект на научно изследване, защото необходимо условие за провеждане на обективно научно изследване е обективното съществуване на обекта на изследване. С какви проблеми се сблъсква другият възможен отговор, който приема, че съзнанието не е част от физическата реалност, че то е нещо принципно различно? Тези проблеми, оказва се, не са по-лесни от вече представените.


Първият проблем е свързан с така наречената каузална затвореност на физическия свят. „Каузална затвореност” може би звучи на повечето присъстващи непонятно, затова ще се опитам да обясня какво се има предвид под това наименование. Понятието затвореност в случая се взима от математиката. Например математиците знаят, че естественият ред на числата, т.е. целите положителни числа 1, 2, 3, 4, 5, 6..., е затворен около операцията събиране. Това означава, че които и две естествени числа да съберем, винаги ще получим пак естествено число, няма да излезем от множеството на естествените числа. Затова твърдим, че естественият ред на числата е затворен около операцията събиране. Той обаче не е затворен около всички аритметични операции. Не е затворен например около операциите деление и изваждане: ако от 5 извадим 7, ще получим –2, а това вече не е цяло положително число, т.е. не е естествено число. По аналогия, във философията, и в метафизиката по-специално, се говори за каузална затвореност на физическия свят.

Има се предвид че всяко физическо явление или физическо събитие има физическа причина и то самото произвежда физически ефекти, т.е. всяко действие, което аз предприемам в този свят, което е физическо действие, ще има физически резултат и то самото ще е резултат от действието на физическа причина. В този смисъл физическият свят е затворен около операцията каузалност, т.е. причинно-следственото отношение не може да ни изведе извън физическия свят. И тук вече идва проблемът. Ако ние приемем, че съзнанието е нещо действително, т.е. то действа, то може да бъде причина, и в същото време приемем, че то не е нещо физическо, ние влизаме в конфликт с идеята за каузална затвореност, защото допускаме, че може да има причини, които са извън физическия свят и които предизвикват ефекти вътре в него. Това е един голям проблем, който в момента интензивно се обсъжда във философията на съзнанието. Това е модерната версия на този проблем. Има по-ранна, по-примитивна негова формулировка от 19. век, тогава са казвали, че дуализмът, който се идентифицира с твърдението, че съзнанието е нещо различно от физическия свят, влиза в противоречие със закона за запазване на енергията, защото допуска, че в една физическа система може да се привнесе енергия отвън, от действащото нефизическо съзнание.


Друг голям проблем, който стои пред тези, които твърдят, че съзнанието е нещо принципно различно и не е част от физическия свят, е наличието на добре установена експериментално корелация между събитията във физиологичните системи на човека, най-вече процесите в мозъка, и нашите съзнавани преживявания, т.е. преживяваните от нас актове на съзнанието. Все пак тази корелация трябва по някакъв начин да бъде обяснена, тя говори за някаква връзка между явленията на съзнанието и явленията в материалния свят. И накрая, бих искала да се спра и на позицията на онези, които се опитват да избягат от дилемата дуализъм-физикализъм като казват:

“Какво толкова ни интересува дали съзнанието е физическо или не е физическо? Важното е, че съществува експериментално доказана корелация между процесите, протичащи в нервната система и нашите субективни преживявания, които възприемаме като съдържание на нашето съзнание. Интересният въпрос е не каква е природата на това съзнание, а каква точно е връзката между нервните процеси и съзнанието”. Тази позиция е типична за повечето нефилософи, за представителите на различните експериментални науки, които се интересуват от съзнанието. Но да видим дали въпросът, който те смятат за по-съществен, е по-лесен. Това, което имаме като емпирично установен факт е корелацията, да се опитаме да видим какво стои зад тази корелация.


Една от популярните до скоро гледни точки, особено сред представителите на невронауките, бе че в края на краищата процесите на съзнанието и мозъчните процеси са едно и също нещо, описано просто на различен език. Това е т. нар. теза за идентичност на съзнанието и мозъчните процеси и поне доскоро тя беше една от най-застъпваните позиции сред англоезичните философи на науката. Тази позиция ни налага да приемем, че ние просто имаме два езика за описване на едно и също нещо – езика на невронауките и езика на психологията. Между понятията на двата езика обаче, такива каквито съществуват в момента, не може да се установи едно-еднозначно съответствие. Един пример: съществуват различни образци (patterns) на мозъчна активност за процесите на четене и слушане например, но на ниво мозъчна активност не може да се различи, поне със средствата на съвременната технология, дали човекът, когото изследваме чете Шекспир или готварска книга.


И така, да обобщим накратко основните въпроси, около които се води съвременната философска дискусия за съзнанието, в която все по-често се включват и представители на други науки:


• Теоретичен конструкт ли е понятието съзнание или то има за референт действителни феномени (свойства, процеси)?
• Ако приемем, че понятието съзнание е теоретичен конструкт, то какво все пак стои зад този конструкт, какво го прави нужен (неизбежен) за теориите, описващи човешкото поведение и в частност за теориите, описващи и обясняващи човешките познавателни способности? • Ако приемем, че понятието съзнание има реален референт, то какъв точно е този референт? Казано по друг начин, свойство, явление или процес е съзнанието? Част от физическия свят ли е то или е нещо принципно различно от физическия свят?
• Съдържанието на съзнанието негов продукт ли е или нещо външно (чуждо) на съзнанието? • Каква точно е връзката между съзнанието и мозъчните процеси?


На всички, които се интересуват от тези въпроси и биха искали да научат нещо повече за тях и техните решения мога да препоръчам следните книги по философия на съзнанието, налични в библиотеката на НБУ:
Beakley, B., Ludlow, P. (Eds.). (1997). The Philosophy of Mind: Classical Problems/Contemporary Issues. Cambridge, MA: The MIT Press.
Bechtel, W. (1988). Philosophy of Mind: An Overview for Cognitive Science. Hillsdale, N.J.: Lawrence Erlbaum.
Glymour, C. (2001). The Mind’s Arrows: Bayes Nets and Graphical Causal Models in Psychology. Cambridge: The MIT Press.
Guttenplan, S. (2000). Mind’s Landscape: an Introduction to the Philosophy of Mind. Oxford: Blackwell. Maslin, K. (2001). An Introduction to the Philosophy of Mind. Malden: Polity Press.
Popper, K., J. Eccles. (1997). The Self and Its Brain. Berlin: Springer-Verlag.
А ето и някои избрани сайтове в Интернет, съдържащи полезна информация, имаща отношение към разгледаните въпроси:
http://www.u.arizona.edu/~chalmers/biblio.html • Анотирана библиография по философия на съзнанието, която съдържа повече от 2400 заглавия. Библиографията и анотациите са изготвени от Чалмерз, едно от водещите имена в съвременната философия на съзнанието.
http://www.artsci.wustl.edu/~philos/MindDict/ • Речник по философия на съзнанието, съдържащ най-често използваните понятия от областта.
http://www.uniroma3.it/kant/field/ • Увод във философията на съзнанието под формата на есета, въвеждащи в основните дискусии и представителна библиография към всяко есе.
http://www.artsci.wustl.edu/~philos/MindDict/searle.html • Речник по философия на съзнанието, изготвен от Джон Сърл – водещо име в областта и привърженик на каузалната теория на съзнанието. Сайтът съдържа и творческа биография на Сърл с позовавания на основните му трудове.
http://www.liv.ac.uk/~bdainton/mind2b.html • Добре съставен справочник на сайтове, съдържащи полезна информация за интересуващите се от проблемите на съзнанието.
http://home.earthlink.net/~dravita/ Съзнание и мозък – анотирана библиография, съставена от Натика Нютон и Ралф Елис.
http://mind.phil.vt.edu/www/mind.html • Справочник на сайтове, съдържащи информация за интересуващите се от психофизическия проблем.
http://psyche.cs.monash.edu.au/ • PSYCHE – електронно списание, публикуващо изследвания в областта на съзнанието.
http://www.u.arizona.edu/~chalmers/online.html • On-line публикации по философия на съзнанието.
http://www.imprint.co.uk/jcs.html • JOURNAL OF CONSCIOUSNESS STUDIES – електронно списание по философия на съзнанието, което публикува главно статии, посветени на психофизическия проблем, субективността на съзнанието и проблема за Аз-а.

 

ДИСКУСИЯ


СЪЗНАНИЕ: КАКВО ЗНАЕМ ЗА НЕГО?


Д-р Димитър Вацов
Бих искал леко провокативно да обърна въпроса, който зададе Лилия Гурова. Значи, оформи се един основен въпрос и този въпрос звучеше в два модуса. Единият – можем ли да разбираме съзнанието натуралистично, по физикалистки начин или пък трябва да го разбираме като принципно различна природа спрямо физическите обекти. Аз бих искал да направя една много кратка генеалогия, на този въпрос. Ще се опитам само фигуративно да я очертая. Струва ме се, че в нашата култура от доста време насам, водеща е идеализацията за необходимост, или за каузалност. Цялата европейска наука е подчинена на тази идеализация, тя е неин идеал и през нея тази наука е разгърната и тя разбира се е успешна в много отношения днес. Винаги обаче има следния феномен: има неща, които се изплъзват от идеализацията за необходимост, има неща, които убягват на нашите каузални обяснения и съответно – на нашите прогнози. Когато се опитваме да обясним каква е причината за това, че определени неща се изплъзват на необходимостта, ние според мен стандартно прибягваме до конструиране на два типа онтологически разлики, разлики в сферата на битието.

Единият тип онтологическа разлика, който се конструира от 6.-5. в. пр. н. е., е разликата между отсамно и отвъдно, между крайно и абсолютно, като разбира се привилегирована е гледната точка на абсолютното, която е свързана с идеализацията за абсолютна необходимост, а пък чрез крайността на човешкото битие или чрез несъвършенството на практиката се обяснява това, че някакви неща, поне за нас, избягват от необходимостта. В този случай всичко, което се отклонява от необходимостта, или е случайно, или е зло, ако прибегнем до други метафизични термини, и се обяснява чрез несъвършенства на практиката, като не само в радикалните метафизични версии наблюдаваме този тип конструиране на разлика между отсамно и отвъдно, но дори и в днешните ни практически изказвания, когато казваме, че прогнозата не се е случила или необходимостта не се е състояла, ние обикновено прибягваме до обяснение, че са се намесили външни фактори, които не сме калкулирали, че имаме не чиста експериментална изолация, че имаме намеса на субективен или психологически произвол на хипотезата. В тези случаи ние казваме, че някакво несъвършенство пречи на идеализацията за чисто каузално обяснение или за чиста необходимост да се реализира. В този случаи конструираме разлика, при която несъвършенството е оправданието за това, че съвършенството на необходимостта не се случва.


Има още един тип конструиране на отнологически разлики, той пак датира от много отдавна, но като че ли е по-често срещаният в наше време. Става дума за прокарването на разлика не във вертикал, не по отношение на отсамно и отвъдно, а в хоризонтал – разлика между типовете обекти. Обикновено казваме, че има някакви природни обекти, които се подчиняват на каузални обяснения почти без остатък, за разлика от тях има някакви други обекти, обикновено това са хората или живите същества, за които казваме, че при тях идеализацията за необходимост не работи по същия начин и тогава търсим обяснение, търсим причина, поради която те се отличават в своето поведение от природните обекти. Разбира се, на този тип реагиране се основава и цялата идея за прокарване на разлика между природни и хуманитарни науки, това е една доста тежка традиция. Това, което искам да подчертая този тип при конструиране на разлика в сферите на отсамното е, че когато говорим за хората, за живото, ние обикновено им приписваме някаква допълнителна способност, най-често това е нещо от типа на съзнание, на свобода или душа, която ги отличава от другите предмети. В този случай ние, така да се каже, дублираме обяснителния принцип, казваме: тъй като една природна необходимост или една каузалност не върши работа при обяснението на тези феномени, ние трябва да посочим друг тип каузалност или друга необходимост, чрез която да ги обясним. И ето така се получава тезата за разделянето на сферата на природната необходимост и сферата на свободата, ако използвам термините на Кант.


Проблематичното в този тип обяснение е, че ние наистина така да се каже оправдаваме несполуките на необходимостта, оправдаваме несполуките на каузалния принцип като по някакъв начин или го дублираме, или обясняваме неговите несполуки изцяло негативно – с нашето несъвършенство, а не задаваме въпроса какъв е статутът на каузалния принцип или на наобходимостта. Едно съвременно преосмисляне на този проблем според мен би трябвало да води не към разграничаване на природни и хуманитарни науки, а по-скоро към преработване на детерминистичния апарат, с който ние така или иначе работим.


За да се върна към това, което Лилия Гурова говори, аз ще се опитам да отбележа какво се случва, когато настояваме, че така наречената интенционалност е онова, което отличава съзнанието природните обекти, от физическите обекти. Тъй като не познавам пряко Брентано, по-скоро наистина съм се занимавал с Хусерл, ще се възползвам от схващането на Хусерл за интенционалността. Нека да подчертаем, че Хусерл тръгва от един сериозен проблем, който не е чисто негов, един проблем, с който са се сблъсквали мнозина преди него, да речем неговото позоваване е пряко на Декарт, но можем да го открием и по преди, можем да го открием, да речем, при Августин експлицитно, пробемът, че нещата, обектите, съдържанието на мисълта се дава в някакви актове или че винаги има някакъв остатък, който не може да бъде сведен до определеността на обекта, който е предмет на познание. И този остатък е от друг характер. Има някакви действия, някаква актуалност, зад която обектите са винаги потопени. Намерението на Хусерл и на цялата трансцендентална феноменология е да опише тази актовост на съзнанието или това, което Лилия обясни в общи линии какво представлява интенционалността, интенционалността като “мислене за”. Това, което прави Хусерл, е отначало да критикува онези, които според него са опредметили актовете, значи схванали са съзнанието като нещо от същия порядък, поне в логически смисъл, от какъвто са и природните обекти. Той настоява, че трябва да се схване животът на съзнанието, неговата чиста актуалност. Според мен Хусерл не издържа на така поставената от самия него задача, доколкото се опитва да конструира научно описание на живота на съзнанието или, аз бих използвал по-хлабав и по-неутрален термин, на актуалността. Опитва се да опише законите на съзнанието, структурите на съзнанието, няма да навлизам в по-сложни термини. Самата тази задача проваля намерението на Хусерл да схване актуалността на съзнанието, защото го подчинява на закони, на необходимост, тоест на априорна необходимост в рамките на самата феноменология на Хусерл. Тоест казвам, че в крайна сметка Хусерл, иска или не, опредметява съзнанието по същия начин, по който са го правили онези, които той критикува за това по-преди. Във всички случаи обаче ние можем да се възползваме от това, което като практически феномен Хусерл, а както казах – и Декарт, а и Августин преди него, пряко са забелязали: не можем да мислим обекта като чисто тъждество в себе си, не можем да мислим обекта като чиста определеност, не можем да го мислим като съществуващ сам по себе си и при това – никой обект. Всяко наше съзнание, познание, включва в себе си една актуалност, която, ако мислим предметно, е винаги нередуцируем статус, а ако се опитваме да я мислим самата нея, тогава винаги и неизбежно я редуцираме.


Това, което бих искал да кажа аз, е, че хубавото е, когато говорим за съзнанието, да удържаме този енегетичен остатък. И може би не само за съзнанието. Според мен една добра насока за мислене не само в съвременната хуманитаристика и не само в съвременната философия е да се научим да мислим именно енергетичния момент като предшестващ или поне като съпътстващ момента на необходимост, момента на устойчивост на нещата в света. Може би, ако се направи достатъчно силно теоретично усилие, това би могло да стане апарат, чрез който да се обясняват и чисто физическите неща в стандартния смисъл, в който ние говорим за тях. Благодаря ви!

Проф. Богдан Богданов:
Колеги, чухте: никакви определения, изправени сме пред проблеми. И това е хубаво за едно първо занимание. Макар по-различно, но в същия стил говори и Димитър Вацов. Сега вие ще поставите въпроси, а аз ще се възползвам да кажа първото. В стила на това, което каза Димитър Вацов, трудно можем да кажем какво е съзнание, ако не се занимаваме с него относително... в момента, в който се запитаме какво представлява човешкото съзнание, защото ясно говорим за човешкото съзнание, бихме могли да си мислим, че има и друго съзнание, но някак си Лилия Гурова постави така нещата, че ясно стана дума за човешкото съзнание. Неговият носител, човекът, ако наистина е същество, което е настроено интенционално, то е настроено интенционално за голямо съжаление затова защото има нещо общо с поведението на амебата, която също е “насочена към”. Това нещо в поведението на амебата и на човека е така да се каже един коефициент на много други между него и амебата, които са настроени също интенционално, тоест настроени са към някакви други в някаква среда, с което отношение към други и среда те се опитват да направят една по-сигурно система от това, което те са по отделно. Ето ви един по-едър модел на интенционалността, разбира се, извадена от тези термини на Брентано и Хусерл и поставена в средата на ... науки. Значи, ако тръгнем по този път, действително ще се изправим пред едно определение, с което можем да работим, не че то е вярно, но можем да работим. А определението е, че има такова нещо отворена автореферентна система, която развива това нещо, което ние наричаме съзнание, затова защото човекът като отворена автореферентна система трябва да се отнася към някаква среда и Друг. Въпросът е, че границата между съзнанието и това, което не е съзнанието, очевидно не може да бъде ясна. И оттук се явяват всичките тези проблеми. Ако ние гледаме съзнанието като предмет, така, както гледа Димитър Вацов, ние няма да се подмамим да смятаме, че този предмет е по-определен, отколкото той е, което означава с по-ясни граници, отколкото той има. Защото съзнанието е свързано с някакво не-съзнание, подсъзнание, пък някакви неща от по-низшата сфера, така както си представяме ние работите ... усещания и още по-ниско, и още по-ниско, което показва, че съзнанието е една сложна отворена система и ние го разглеждаме като ... Това е моето предложение, не става въпрос за никаква критика, понеже вие вкарахте много неща, аз задавам една от тези теми като въпрос. Има ли такива философия, които мислят за съзнанието по този начин?


Доц. Лилия Гурова:
Има. Съжалявам, че нямах възможност да развия цялата тема за интенционост. Аз представих аргументи от типа на Брентано и Хусерл, които критикуват физикализма, те твърдят, че интенционалността е типична само за човешкото съзнание. Но вие сте абсолютно прав, че ние и при амебата можем да изведем, можем да интерпретираме като интенционалност и примерно в съвременната философия Джон Сърл е човекът, който твърди, че интенционалността не е само човешко свойство, свойство само на човешкото
съзнание, това е биологично свойство, тоест свойство на всички живи системи в това число и амебата. Но има още по-радикални предложения дори и от това – от вашето и на Сърл. Това е на Джон Гречке, който казва, че нея всъщност, подходящо интерпретирана, можем да я открием дори и в неживата природа и той подтиква да се разглежда интенционалността като информационно свойство и като информационната страна на причинно-следствената връзка. И разсъждава по следния начин: следствието на всяка причина всъщност носи информация за тази причина, тоест в някакъв смисъл след като ни носи информация, то играе ролята на съдържание, в някакъв смисъл знанието, причината по същия начин, по който формират неговия интенционален обект. И разбира се, той среща страшно много възражения на тази книга, която излиза през 1984 година, ако не се лъжа, но така или иначе такива опити да се интерпретира физикалистки интенционалността, да й се намери място в една физикалистка картина на света, съществуват. Те обаче също си имат проблеми, които изискват доста по-внимателна и доста по-сложна дискусия, за да бъдат извадени на преден план. Боя се, че аз лично не мога в две изречения да ги изложа. Но това е едно възможно решение, наистина, и то се обсъжда.


Проф. Богдан Богданов:
И една последна връзка... за тази опозиция дали е теоретичен конструкт или нещо реално. Аз мисля, че много по-добре би било тогава, когато... и вероятно то е нещо реално. ... имаме някаква представа за нещо, което не знаем още какво е, вярваме, че това нещо съществува, дълго работим, за да докажем, че то съществува и се мъчим, и правим много грешки, но имаме едно полагане, че то съществува като някакво нещо. Само че не можем да изброим различните видове съществувания, например така, както прави Аристотел. Понеже няма такъв навик в съвременната философска наука да каже какви са различните видове съществувания, ние смятаме, че съществуването е едно. Защо не?


Доц. Лилия Гурова:
Да. Обаче в хода на науката това се е случвало много често, което казвате. Примерно понятието за ген. Първо от Мендел е било въведено като чисто теоретичен конструкт, той е вярвал, че има нещо. Но, както знаете, той е бил силно критикуван, даже са го обвинявали, че предлага нещо като формална генетика, че тя всъщност не е истинска наука, че е спекулативна, че е едва ли не нещо като философия, но после молекулярната биология показва какво стои зад понятието ген. В много случаи това се е случвало, но има случаи, когато не се открива референт на съответния теоретичен конструкт. Такъв е бил случаят с топлорода: смятало се е, че носител на топлината, който предизвиква това, че телата имат различна температура, е специално вещество – топлород, и в един момент се оказва, че топлород няма. И така нареченият етер, на който ние му викаме ефир, абсолютно по същия начин. Така че не можем ние предварително да кажем. Разбира се, можем да го мислим по този начин – че в момента е теоретичен конструкт, аз съм абсолютно съгласна, трябва да го третираме така, но не можем да бъдем a priori сигурни, че нещо има зад него. А е имало и обратните случаи – примерно за теоретични конструкти, които са отричани, че са реални. Примерно известни физици като Мах са смятали, че атомът е теоретичен конструкт, че няма реално атоми, но по-късно е бил опроверган. Тоест има всякакви случаи, в историята всичко може да се намери. Но не можем сега да бъдем сигурни в едното или в другото, трябва да държим така да се каже активни в съзнанието си и двете възможности.


Проф. Мирослав Дачев:
Аз съзнавам, ще използвам думата от заглавието, че е по-добре да говоря преди специалистите, защото после може да ме разколебаят, а пък искам да кажа две неща. Едното, да кажа, че това, което Лили представи, беше стройно и увлекателно, и разбира се това, което Димитър Вацов каза след нея беше кратко, стройно и увлекателно. Беше удоволствие да се слуша това нещо. Доколкото можах, слушах внимателно и останах с впечатление, че на всяка цена трябва да задам два въпроса. Първият. Замислих се върху фигуративните употреби, които тя даде на съзнание, и изведнъж допуснах, изпуска една, която, поне за хора изкушени от хуманитарни науки е много важна, а от нея идва въпросът: поток на съзнанието. Не е беля, че е пропуснато, бедата е, че от там идва въпросът. След това, разбира се, може би по едно литературоведско невнимание, аз съм се занимавал с всички книги на Джон Сърл и беше удоволствие да чуя особено отговора, че интенционалните състояния, разбира се, принадлежат не само на човека. И оттам втория въпрос. Сега ще ги формулирам.
Първият. Липсва ми в цялото това говорене речта, дискурсът. Съзнанието се артикулира по някакъв начин. Ако ние говорим за поток на съзнание в съвременната литература, за да заговорим за това, ние трябва да забележим някаква особена граматика в изказа и да кажем: ето това представлява нещо, което наричаме “поток на съзнанието”, защото... Тоест речта, дискурсът е това, което ни отвежда към съзнанието.


Второто нещо идва от заниманията ми със самия Сърл. Сега, може и да сбъркам годините, но особено в прословутата си книга “Изразяване и значение” от 1978 г. и особено до 1983, до “Интенционалните състояния”, всъщност той е човекът, който след Остин се занимава с философия на езика по такъв начин, че преформулира цялата теория за речевите актове. Нещо повече, отдавайки предпочитание на илокутивните актове и тяхната таксономия, която е достатъчно известна, за да я коментираме, той показва как трябва да изглежда едно интердисциплинарно занимание с езика. На мен лично ми е трудно да кажа доколко това е лингвистика, философия, семиотика или каквото и да било. Присвояването, че това е когнитивна наука няма да го приема. След това, изведнъж, когато се ориентира към интенционалните състояние и дори последните му книги сега, които простичко обединяват всички тези изследвания да речем 25 години назад, показва, че трудно се говори за философия на езика, ако тя не се обвърже с философия на съзнанието. И ето го въпросът: защо в това хубаво говорене за философия на съзнанието връзката с философията на езика не беше артикулирна по още начини. И, за да свърша с Джон Сърл, всъщност там имаше един пример, който разбира се е много натрапчив, за да бъде пропуснат, и понеже в хубавото говорене на Димитър Вацов пък се отиде дотам – до Хусерл и до интенцията, едно от предупрежденията при Джон Сърл е, че интенция, интенсионал – имам предвид интенсионал-екстенсионал, познато от логиката деление – и интенционално състояние са три различни неща. Защо и това по някакъв начин не се изведе, то може да провокира още въпроси.

Оценете публикацията:
1
От какво се нуждае моята Душа
КАЛКИ